по джоба на българския посланик. Беше собственост на прочутия Спийс-екстравагантен дебеланко, който притежаваше мощна туристическа фирма. Богаташ-епикуреец, той посети и България, като един от знаменитите му коментари бе, че на страната, която той страшно хареса, й е нужен планински туризъм и ексцентричен луксозен морски такъв. Беше голям дявол покойният Спийс, но умен и далновиден бизнесмен.
Още преди да видя смяната на караула в Бъкингамския дворец - един с право уважаван спектакъл, харесвах същия в двореца в Копенхаген. В Стокхолм дворцовата стража в ежедневието е с военни униформи, докато в Дания зиме и лете момчетата се мъчеха с подобни на английските униформи - високи, мечи шапки с метален подбрадник и вълнени облекла с фантастични копчета и аксесоари. Бароковите сгради на Двореца оформят каре, където се събират не само туристи, датчаните, а и въобще скандинавските монархии са на почит и всичко около тях буди сериозно уважение у гражданите.
Два огромни каменни слона обграждат портала на прочутата бирена фабрика Тюборг-Карлсберг, но едва години по-късно, в командировка с колегата Тома Томов, имах възможността не само да вляза, но и да снимам там. Блестяща чистота цари в огромните халета, а дегустационната им зала е с отрупани с бири и мезета маси, където прекарахме с екипа няколко незабравими часа. Въобще датчаните са гостоприемни, има известна разлика между тях и шведите, например, които трудно канят в домовете си, трудно черпят и трудно се сприятеляват. Трябваше да мине известно време, за да разбера, че те просто желаят истинско, а не мимолетно приятелство и когато те допуснат до себе си и дома си, ставаш приятел с тях до живот.
И пак така, десетина години след завръщането ни от Скандинавия, попаднах отново в Копенхаген, командирована от едно издателство за събиране на материал за антология на скандинавския разказ. Явих се направо в хотел “Меркюр”, където с ужас установих, че отредените ми за хотел пари няма да стигнат. Тогава изневиделица цъфна възрастен господин, който, разбрал, че съм от България с усмивка ме поздрави и с гордост разказа за приятелството си с някогашния посланик. Казах, че съм неговата дъщеря, той се разтича и бях настанена като принцеса за същата, определена ми за командировката, сума. Бутилка “Плиска” бе единствената ми благодарност, приета след театрални етюди на отказ.
По този повод с удоволствие си спомням как след уморителен ден и натоварващи срещи из страната, на връщане към Копенхаген с татко се отбихме за вечеря в старинен замък край Оденсе. Висок, представителен, белокос господин се разпореждаше в ресторанта и след хубавата вечеря татко пожела да му подари бутилка “Плиска”, която той с особено достолепие отказа да приеме. “Но защо?”, каза баща ми, “С дъщерята сме доволни от обслужването, моля, приемете!” “Господин амбасадор, за да