Смъртта на публицистката Васа Ганчева ни зашлеви жестоко. Чух хора от иначе хладнокръвната журналистическа гилдия да си предават новината с разтреперани гласове. Защото символиката на тази ужасяващо бърза смърт е поразителна. В нея се провижда размаханият над главите ни пръст на Господ. Усеща се вледеняващият дъх на назиданието. За миг то ни прониза като Божествена светкавица. Вярата ни е често показна и куха. Но внезапно бяхме зашеметени от прозрението, че смъртта на Васа не е просто някаква си рутинна медицинска диагноза…

Заради скоростта, с която се раздели с живота, кончината й отекна като жертвоприношение. Някои прибягнаха до думата „убийство”. Други заговориха за метафорично самоубийство. От унижение и от срам. Като опозорен самурай, който сам си слага край на живота след загубата на честта. Та нали душата на Васа е страдала и не е понесла излялата се омраза.

Сега е все едно. Важното е, че за кратко ни заля вълна от гузност. Изтръпнахме от моментния потрес, че постъпките ни се наблюдават. Записват се в небесния тефтер, колкото и да се правим на три и половина. Смъртта на Васа ни удари, защото в нея дори слепите успяха да прочетат ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕТО.

Стигнали сме твърде далеч в оскверняването на публичната си среда. Българските медии кървясаха от омраза. Оляха се от поръчкови словесни мародерства. Овоняха се на мръсни пари и на криминални интереси, опаковани в лицемерен опозиционен патос. В сравнение с тях 500-те лева, пробутани на Васа от веселите момчета Иван и Андрей, са жалко извинение за огромния морален разпад на българската журналистика.

Той в последно време бележи върхове. Почти тоталната мутризация на политическата ни класа върви ръка за ръка с мафиотизирането на цялата медийна общност.

Прегрешението на Васа обаче бе пробутано като мръсен виц. Той трябваше да отклони вниманието от същинските провали на четвъртата власт, принизена до наемник на различни господари. Още по-страшно – до наказателен отряд. Не се сепнахме от вестникарските помии, които озлочестиха истината за българския преход. Затова те пред очите ни се изродиха в брутални саморазправи с последните неудобни на терена на клетото българско слово.

Васа се оттегли. Няма я… Остави ни да се оправяме със собствените си змии и гущери.

Сами. Очи в очи.

ЛЮБА КУЛЕЗИЧ

Из едноименната статия, отпечатана

в седмичника „Уикенд” на 4 юли 2011 г.