има нужда от хора, които да работят за нея навън. Да пращаш сульо и пульо, това е скандална външна политика.“

Понеже отново се върнахме към скандинавската тема, се сещам да питам Васа дали не й се е искало да остане там.

„Страшно исках да се върна в България. Носталгията е болестно състояние. Ние със сестра ми сме възпитавани в искрен патриотизъм. Да си националист е чест. Само в България това е мръсна дума. Не знам защо. Много исках да се върна тук и защото ми се работеше. От Стокхолм сътрудничех на доста издания – в. „Народна култура“, сп. „ЛИК“. Това, което съм акумулирала, е трябвало да се излее по някакъв начин. Исках да се реализирам.

Честно казано, не съм си представяла, че ще живея в чужбина. Аз бях хубаво, ефектно момиче и шведите си падаха по мен. Един барон дори ми поиска ръката – много хубав мъж, с няколко години по-голям от мен, беше наследник на най-голямата фирма за резачки, за някакви такива машини. Богата работа. Така че имах поводи да остана в Скандинавия. Може би и някаква любов ме е теглила тук? Много силно съм свързана с България. Вярно, българските условия за реализация на човек на каквато и да е възраст са ужасни. Но България за мен е всичко.“

Добре де, носталгия, патриотизъм... разбирам. Но в скандинавските държави все пак се е живеело по-добре, отколкото в България. И не става дума само за материалните удобства. Къде в България по онова време човек е можел да срещне Сартр, Ричард Бъртън, Петер Вайс?... А като се замисля, и материалните условия не са за пренебрегване.

„Аз и тук съм живяла добре. И дори не съм обръщала чак толкова голямо внимание на тия неща. За мен винаги са били важни работата, любовта, развлеченията. Вярно, сега е пълно с дискотеки, барове, клубове. Но на пръста на едната си ръка мога да изброя местата, където бих отишла. Така че количеството не е качество.“

В последно време Васа стана особено популярна и заради ежеседмичната си рубрика във вестник „Труд“, посветена на качеството на телевизионните програми у нас. Може ли да обобщи с една дума това, което се случва на екрана?

„Смятам годините си в телевизията за щастливи, защото страшно много съм работила. И затова сега толкова тъгувам по тази дейност, защото я упражнявам спорадично. БНТ демонстративно ми обърна гръб вече повече от пет години. Отвреме навреме създавам нещо. Направих филм за Христо Фотев, един голям концерт на Илия Луков. Аз съм добър режисьор, каквото пипна, го правя добре. Това е абсолютна истина и съжалявам за този колективен труд, който упражнявахме, защото ставахме като семейство. Ние може след една продукция да се разпилеем, но докато сме в продукцията, сме еднни“.

Всъщност, няма да е зле да разведрим тъжните размисли с някоя и друга весела случка от онова време.

„Имала съм много екстравагнтни задачи. Например, една от тях беше – палата на телевизията на Пловдивския панаир. Въло Радев правеше палата на културата. Всеки ден пътуваха звезди от София. Кой ли не се изреди, много беше интересно. Рано сутрин съм ставала да варя казани с шкембе чорба, с какво ли не. Хората трудно я караха