40 души беше постоянното присъствие на интелектуалци в тези заведения. Разбира се, и Руският клуб. О, този Руски клуб! Ако проговорят тия стълби там... Имах мечта да направя филм за стълбите на Руския клуб. За съжаление, не стана.“

Васа редува участията си в тогавашния клубен живот на София с продължителни престои в Швеция. Приемат я в Кралския институт по теория и история на театъра и киното. Желанието й е да следва режисура, но местата там са запазени основно за шведи. И все пак Васа успя да си издейства втората й специалност да бъде режисура и актьорско майсторство.

„Баща ми силно се стремеше към развиването на културните връзки между България и Скандинавия. Убеден беше, че това е провлакът, по който трябва да се мине за сближаването на народи с различни политически структури. В Осло веднъж поиска извънредна среща с норвежкия крал. Направо с него, за да му занесе учебник по география за средните училища, където пишеше, че столицата на България е Тирана. Веднага беше иззет целият този тираж и бяха напечатани нови учебници. Така се работи. Иначе не става. Трябваше да се пробива тунел. Сега Швеция се отдалечава от нас, защото няма кой да работи за България и техните впечатления са от нашите цигани. Първият безвизов режим с капиталистическите страни беше с Швеция и това стана по времето на баща ми.

Освен това, той непрекъснато канеше български писатели, поети, артисти, музиканти и ги сближаваше с шведския елит. Петер Вайс е идвал вкъщи, Артур Лундквист и още доста други. В Скандинавия имах възможността да чуя и видя много. Майка ми все ми се караше – какво е това, куфарът ти е една трета гащи, две трети плочи и книги. Тук нямаше и носех на приятелите си от артистичните среди. По цели нощи сме чели, слушали сме музика. А и съм подарявала много – книги, плочи... Стойностната култура няма идеология. Като се докоснеш до нея, тя се отлага в теб и те формира.“

Престоят на Васа в Скандинавия й позволява да се запознае с неща, до които със сигурност нямаше да се докосне, ако беше останала в България. Запознава се дори с личности като Жан Пол Сартр и Симон дьо Бовоар.

„Имаше един процес срещу войната във Виетнам, който се провеждаше в Стокхолм. В края на 60-те и началото на 70-те години там беше средището на мира и на борблата за него. Шведите са миротворци, повече от 200 години пушка не е пукнала при тях, а при нас – само войни. Успях да си изкрънкам акредитация за този процес, където основна роля играеха Сартр и Бовоар. Запознах се с тях, няколко пъти бяхме заедно. Харизматични личности. Сартр беше силно кривоглед, но имаше много особено излъчване – като мъж даже, бих казала. Симон дьо Бовоар беше винаги изискана.

А, чакай, нещо друго интересно се сетих. В Копенхаген, в един много студен и снежен ден, вървя по улицата и се блъскам в някакъв човек, облечен в страхотно палто от вълк. Поглеждам и виждам, че е Ричард Бъртън. Докато му се извинявам, той ме вкарва в някакво кафене. Седнахме вътре, той се разсъблече и като дойде келнерката да поръчаме, разбрах колко е пиян. Едвам гледаше. Каква среща, а! Аз го боготворях.