Аз бях на 16 години, а се превъплъщавах в образа на лейди Брекнъл – 70-годишна дама. Толкова се притесних, че започнах да пия чая през воалетката.“

Васа и досега си спомня с голяма любов за много от своите съученици. С някои от тях продължават да поддържат връзка. Носталгичното отношение към ученическото минало обаче съвсем не й пречи и „да се обръща с гняв назад“.

„Образованието ни беше безкрайно объркано. Аз исках да учим латински и старогръцки, в часовете по практика да се занимаваме със стенография и машинопис, а вместо това ни пращаха да продаваме ризи и плочи в ЦУМ. И други глупости сме вършели - като разглобяване на трактори, учене на основите на селското стопанство, машинознание, електротехника. Въпреки цялата тази мешавица, от английската гимназия излезе елитът на България. Дори не толкова самата форма на образование беше важна, колкото взаимното ни общуване, основано върху артистизъм и културни интереси.“

Васа отново се връща към темата за различността. Онази различност, която толкова мощно беше отричана по времето на социализма, но която съществуваше също толкова мощно.

„Със сестра ми Вера се отличавахме, защото едновременно бяхме ученолюбиви и купонджийки. Бяхме ефектни момичета, винаги модерно облечени, без никога да сме били глезени. А и наистина много учехме. Веднага след гимназията ме приеха английска филология. Макар че най-напред исках да отида във ВИТИЗ, за да стана комедийна актриса. Това кабаре „Лола“ никак не беше случайно. Баща ми обаче и дума не даваше да се издума. Не! За момичетата били хуманитарните науки.“

Васа обаче така и не учи в университета, защото заминава с баща си за Скандинавия. И пак за различието.

„И в гимназията, и в курортите ние бяхме едно специфично общество, почти затворено. Между тези хора имаше много интересни. Моята сестра се омъжи за поета Владимир Башев и обстановката на нашата среда се смени. Интелектуалният елит идваше у нас – поети, музиканти, артисти. Всяко общество винаги отделя от себе си някакъв елит. Това се случваше дори и в комунистическите времена. И ставаше напълно естествено. Когато се връщах тук по време на ваканциите, ми беше страшно интересно. Говореха се невероятно смели неща за онова време. И понеже това не можеше да се изрича свободно в обществото, тези хора се впускаха в изкуството и тогава се създадоха големи творби.

И до днес интелигенцията е моята естествена среда. Сега се движа във всякакви кръгове. Общувам с всички. Аз лесно общувам, защото съм любопитна по природа и бързо се сприятелявам.“

За отделянето на елита допринася и отварянето на екстравагантни за времето заведения като „Млечният бар“, „Бамбука“, „Бразилия“.

„Млечният бар“ беше легендарно заведение. С тих ужас съм ходила там, защото на учениците не им позволяваха. Но не можех да устоя на изкушението да видя срещу себе си големи режисьори, големи фигури. После и творческите съюзи направиха свои клубове, за да могат хората да се събират, всъщност за да бъдат по-лесно контролирани. Ама ние знаехме кои са ченгетата и си ги черпехме.

Това не беше голямо общество – 30,