ще завърши филма, и делово попита дали ще можем да съкратим периода на нейното участие в него с няколко дни. „Ако това се окаже невъзможно, рече тя, ще остана тук колкото е необходимо.“

Продължаваше да работи тъй, сякаш нищо не се бе случило. Недоразумението от първите дни отстъпи на храбър професионален щурм на ролята. Като ме обвини в недостатъчна искреност, тя ме принуди да й изложа всички свои възражения срещу нейния начин на игра. Казах й каквото мислех, скарахме се, а после гледахме заснетия материал толкова пъти, колкото тя самата искаше.

В същото време Ингрид откриваше феномен, който й бе непознат, въпреки дългогодишния професионален живот. Сред многобройните жени в снимачната група, силни, самостоятелни, обогатени от опит, както творчески, така и личен, сред всички тези жени съществуваше сплотеност, близост като между сестри. Катинка Фараго, ръководителка на снимачната група, Ингер Першон, която отговаряше за костюмите, Сила Дрот, гримьорка, Силвия Ингмаршон, монтажистка, Ана Асп, художничка по декора, Шерщин Ериксдотер, помощник-режисьор, Ингрид, моя жена и администраторка, Лив Улман, актриса… Ингрид Бергман се присъедини с благодарност към тази крепко споена от приятелство група и получи кратки минути на отдих, дарени с несантиментална сестринска привързаност.

Във всички свои пътувания из широкия свят Ингрид винаги носеше със себе си ръждива метална кутийка, в която съхраняваше късчета лента с кадри, запечатали нейните детски и младежки години. Баща й бил фотограф, понякога вземал назаем филмова камера. В продължение на четиринадесет минути тези кадри ни показваха малко момиченце на коленете на майка си, истинска красавица, после същото момиченце в траурна рокличка край нейния гроб, измършавяло пубертетче, захилено, свирещо на пиано, девойка с мила усмивка, която полива рози в парник… Ингрид пазеше тази лента като зеницата на окото си. С голям труд успях да я измъкна, за да направим нов негатив и копие на похабената и почти неизползваема нитратна лента.

Към болестта си Ингрид се отнасяше с гняв и нетърпение, но нейното, инак силно тяло, отслабваше, болестта засягаше и мозъка й. На снимките се държеше изключително дисциплинирано. След като дадеше израз на някакво свое несъгласие, тя обикновено се подчиняваше на предизвикалото го решение, а обстоятелството, че то биваше вземано от друг, оказваше върху нея стимулиращо въздействие. Една сутрин тя поривисто се извърна и ми залепи шамар (на шега?), като ме заплаши, че ще ме срине от бой, ако на часа не й кажа как точно трябва да се подходи към тази и тази сцена. Разтреперан от гняв заради неочакваното нападение, аз отговорих, че хиляди пъти съм я молил да не прави нищо, че само лайнените любители си въобразяват, че могат и трябва да вършат нещо във всеки момент от работата. Със същия тон изразих съжалението си спрямо онези режисьори, с които тя е работила в дните на голямата си слава. Като си обменихме още някоя и друга реплика все в този дух, ние се разсмяхме и се отправихме към студията, където вече ни очакваха не без любопитство. Ингрид замлъкна, клепачите й