подпухнаха, сякаш от сдържани сълзи, чертите на лицето й се омекотиха — кинокамерата запечата едно страдащо човешко същество.

Направихме и документален филм, почти пет часа дълъг в готов вид, отразил работата ни над филма. Половин година по-късно Ингрид, която пристигна да ни погостува във Форьо, поиска да го види, макар в него да имаше моменти не особено ласкателни за самата нея. Когато го изгледахме, тя поседя няколко минути, без да продума, твърде нетипично за нея, а сетне изрече с неподражаема интонация: „Този филм трябваше да видя, преди да започнем снимките.“

Веднъж двамата с нея седяхме на изтъркано кожено канапе, всеки свит в своя ъгъл, зад декора, очаквайки осветителите да привършат работата си. Помещението бе обгърнато в полумрак. Ингрид няколко пъти прокара длан по лицето си — жест, необичаен за актриса, — въздъхна дълбоко и ме погледна без усмивка, без да търси съчувствие. „Нали знаеш, че живея назаем. — И внезапно се усмихна. — On borrowed time.“

* * * * *

В Драматичния театър дойдох направо от Градския в Малмьо, успях — въпреки превъзходните актьори — да осъществя слаб спектакъл по „Чайка“ и поисках отпуск, за да се посветя на работата си по един филм. Внезапно се бях сдобил с успех, с пари, беше ме напуснала неврозата, причинявана от непрекъснатите финансови проблеми.

Омръзнал ми беше бохемският начин на живот и аз се ожених за Кеби Ларетей, концертираща пианистка. Преместихме се в разкошна вила в Юршхолм, където се отдадох на добре подреден буржоазен живот. Всичко бе ново, всичко бе един вид героическа постановка, която не закъсня да се превърне в поредната героическа катастрофа. Двама души, които търсят своята идентичност, които се стремят към сигурност, написват взаимно ролите си и ги приемат, за да постигнат съгласуваност в своя съвместен живот. Маските бързо се пропукват и падат на земята при първата буря. Никой няма търпението да огледа лицето на другия — двамата викат, извърнали погледи: виж ме, гледай ме, но не се гледат. Усилията са напразни. Две самоти са един факт, неуспехът — една непризната реалност. Пианистката заминава на турне, режисьорът режисира, а детето се поверява на компетентни грижи. Отвън бракът изглежда стабилен, успехът е негов важен компонент. Декорът е изискан, а осветлението — умело аранжирано.

* * * * *

Един следобед ми се обади министърът на културата и ме попита дали не бих искал да стана директор на Драматен. Срещнахме се и той изложи онова, което искаше. Да направя от Драматен един модерен театър — макар и блестящ, сега е старомоден в организацията и администрирането си. Изтъкнах, че това би струвало доста пари. Министърът отвърна, че ако аз приема предложението, той ще отпусне необходимите средства. Незапознат с пределната условност на щедрите обещания, давани от политиците, аз не пожелах нашата договореност да се фиксира писмено, а го уверих, че ще положа максимални усилия, независимо от трудностите, които ще изникнат. Министърът заяви, че думите ми прозвучали като чудесна програмна декларация, и така станах шеф на Драматен.

Мисля, че първата реакция в Къщата е била