мен „Турандот“ винаги е била някаква неприятна, претрупана, извратена смесица, рожба на своето време), но хипнотизиран от този прозрачен поглед, чух как собственият ми глас заявява каква голяма чест е това за мен, колко съм се възхищавал от „Турандот“, от тази загадъчна, проникновена музика, и че за мен не може да има по-мощен стимул от възможността да работя заедно с Херберт фон Караян.

Производството на филма бе запланувано за пролетта на 1989 година. Караян назова имена на „звезди“ на световното оперно изкуство, предложи сценограф и киностудия. В основата на филма щеше да залегне грамофонният запис, който той имаше намерение да направи през есента на 1987 година.

Внезапно всичко загуби своите истински очертания, единствената реалност стана „Турандот“. Знаех, че човекът, който седи зад мен, е на седемдесет и пет години, че аз самият съм с десетилетие по-млад. Когато диригентът навърши осемдесет и една години, а режисьорът седемдесет и една, те заедно трябва да вдъхнат живот на една мумифицирана чудесия. Бях сляп за гротескното в този проект. Бях безнадеждно заслепен, очарован.

След като обсъдихме някои предварителни моменти, маестрото заговори за Щраус и за „Кавалерът на розата“. За пръв път дирижирал тази опера на двадесетгодишна възраст и изкарал с нея целия си живот, постоянно откривайки в нея нови моменти и предизвикателства. Внезапно смени темата: „Гледах вашата постановка «Игра на сънища». Режисирате така, сякаш сте музикант, притежавате чувство за ритъм, слух, точност в избора на ключа. Това го имаше и в постановката ви на «Вълшебната флейта». На места е прелестна, ала инак не ми допадна. В края сте преиначили няколко сцени. С Моцарт не бива да се постъпва така. При него всичко е органично.“

На вратата се появи помощникът му, за да напомни, че е време за репетиция. Караян го отпрати с движение на ръката си — да почакат. И все пак стана, надигна се с мъка, подпрян на бастуна. Изникналият сякаш от небитието асистент ни поведе по каменни коридори към Фестивалната зала — зашеметяващо помещение с места за хиляди зрители. Придвижвайки се бавно напред, ние сякаш ставахме процесия, кралска свита от асистенти, помощници, оперни певци от двата пола, лъстиви критици, журналисти, превити в поклон, и една потисната дъщеря.

На сцената в пълна готовност се бяха подредили солистите, строени сред ужасяващи декори от 50-те години („Наредих да копират до най-малки подробности първоначалните декори: съвременните сценографи са или откачени, или кретени, или едното и другото“). В трапа за оркестъра чакаха музикантите, виенските филхармоници. В залата се намираха стотици функционери и неопределими поданици на тази империя. Когато се появи дребничката, тътреща единия си крак фигурка, всички скочиха на крака и останаха прави, докато маестрото не беше пренесен по мостика над оркестъра, за да заеме позиция.

Работата започна незабавно. И ни заля вълна от опустошаваща, отблъскваща красота.

Из автобиографичната книга „Латерна магика”