вода, а по плочките, с които бяха облицовани стените, се бе натрупала мазнина, личаха нечистотии, сивите отблъскващи червейчета на кир.

Ресторантът излезе извън сградата, а ние влязохме в неговите помещения.

Всичко беше запуснато, замърсено, непригодимо. Макар да се бе извършвал някакъв ремонт с преустройство, резултат просто нямаше. Щом парите секнали, строителните работници преустановили работата. Затова вентилационните съоръжения от тоалетните зад фоайето на първи балкон имаха отвори в това на втори, вместо тръбите им да завършват горе при покрива. Вонята при някои климатични ситуации беше непоносима, особено когато вятърът духаше в определена посока.

Но имаше и нерешени творчески проблеми. Един от най-тежките бе свързан с Улуф Муландер. В продължение на десетилетия той бе исполинът на театъра, неизменно в конкуренция с друга голяма фигура — Алф Шьоберг. Вече беше над седемдесет години. Напредналата възраст беше изострила неговата тревога и перфекционизъм, бе повишила изискванията му по отношение на актьори и сътрудници. Изтерзан, той терзаеше и другите.

Постановките му буквално взривяваха всички възможни граници във времето. Поради смените в настроенията си той държеше театъра в постоянно напрежение, което не беше творческо, а разрушително. Никой не оспорваше гениалността му, но все повече бяха онези, които отказваха да работят с него. Получих задача да му съобщя, че неговата дейност в Драматен е приключила.

Писмено го бях помолил за среща. Той предпочете да дойде в служебния ми кабинет.

Както винаги беше елегантен — с безукорно изгладен костюм, ослепително бяла риза, тъмна вратовръзка, лъснати до блясък обувки. Нокътят на един от пръстите на красивата му бяла ръка се бе сцепил и това явно го дразнеше. Ледено ясният поглед се закова в някаква точка зад дясното ми ухо, тежката цезаровска глава се наклони леко встрани и на устните му се появи тънка, почти незабележима усмивка.

Ситуацията беше гротескна. Улуф Муландер бе онзи театрален творец, който ми разкри магията на това изкуство. Благодарение на него получих първите си и най-силни импулси. Задачата, която трябваше да изпълня, внезапно ми се стори непостижима. Освен това той веднага заговори за своите планове за следващия сезон: „Към Дамаск“, трите части, поставени на Малката сцена с неколцина актьори и една-единствена скамейка като декор. Докато говореше, опипваше сцепения нокът. Усмихваше се, очите му бяха вперени в стената. Внезапно ми хрумна, че той предусеща защо е повикан, че играе като на сцена, за да направи ситуацията още по-тягостна. „Доктор Муландер, ръководството на театъра ми възложи…“ Тогава той ме погледна за пръв път и ме прекъсна: „Ръководството ви е възложило, както казвате. А нима нямате собствено мнение?“ Отговорих, че съм съгласен със становището на ръководството. „Е, и какво е това становище, господин Бергман?“ Усмивката му сана сякаш малко по-сърдечна. „Принуден съм да ви съобщя, доктор Муландер, че през следващия сезон няма да имате постановка в този театър.“ Усмивката му угасна, едрата глава се извъртя надясно, снежнобялата ръка продължаваше