Ек влага в репликите на Капитана своя собствен страх от смъртта, отъждествявайки се напълно с този образ. Текстът на Стриндберг, в който той е обрисуван като жалък, донякъде смешен ипохондрик, се преиначаваше в тълкуванието на Ек и се пронизваше от стоически сдържан, но все пак изразяван отчетливо ужас на самурай. Това беше кошмарно, някак непристойно, безнадеждно, театърът се превръщаше в цирк.

Една сутрин ми предадоха молбата на Андерш Ек да го посетя в неговата гримьорна. Той седеше, положил ръце върху тоалетната масичка. Лицето му, посивяло от безсъние и болка, бе ярко осветено от есенното слънце. Андерш ми заяви, че слага оръжие, че постоянната употреба на болкоуспокояващи лекарства е дала отрицателно отражение върху здравия му разум, но вече е разбрал, че е използвал собствения си страх от смъртта, за да пресъздаде подобни настроения и у Капитана. И тъжно ме упрекна, че съм го премълчал.

* * ***

Събрахме се актьорите в офиса на „Синематограф“, на последния етаж в старинна къща. Трябваше заедно да изчетем сценария на „Есенна соната“. Ингрид Бергман буквално ни оглуши с високия си глас, подкрепен от съответна мимика и жестове — отрепетирани и установени пред огледалото. Всички бяха шокирани. Заболя ме глава, а скриптерката излезе навън и заплака от ужас: от 30-те години насам никой от нас не бе чувал такива фалшиви интонации. Голямата филмова звезда беше направила самоволно съкращения в текста и декларира, че няма да произнесе нито една неприлична дума.

Освен всичко друго тя заяви, че сюжетът е прекалено скучен, че в него би могло да се внесе оживление посредством някоя и друга шега. „Защо си такъв досадник в своите писания, Ингмар? В живота си действително забавен.“ Прослуша прелюдията на Шопен, кулминация в първата част на филма, която отначало свири дъщерята, а сетне майката. „Боже мили, що за скука! И нима ще трябва да свиря това парче два пъти? Ингмар, ти не си нормален, публиката ще заспи, я намери нещо по-приятно и по-кратко, от това тук навява такава тъга, че ще умра от прозевки.“

Ингрид Бергман изпълнява ролята на прочута пианистка. Всички пианисти страдат от болки в гърба, с изключение може би само на Рубинщайн. Пианистът, когото го боли гърбът, обича да лежи на пода и да се протяга колкото може повече. Искаше ми се в един от важните за нея епизоди Ингрид да лежи на пода. Тя се изсмя: „Ингмар, скъпи, ти съвсем си откачил. Та нали това е сериозна сцена. Как ще играя сериозно, легнала на пода? Това ще е нелепо, зрителите ще се кикотят. Разбира се, в цялата тази нелепа история има и други неща, които могат да ги разсмеят, но защо искаш това да стане непременно на най-неподходящото място във филма? Как ще го обясниш?“

Извънредно сложният ни снимачен период започна под знака на тревожни поличби. Застрахователното дружество отказа да застрахова Ингрид Бергман, която бе оперирана от рак. Седмица след като бяха започнали снимките, от Лондон, където Ингрид бе ходила на поредни изследвания, съобщиха, че са открили нови метастази и тя незабавно трябва да се подложи на операция и облъчване. Ингрид заяви, че преди това