сърдечно, гледал „Игра на сънища“ на Малката сцена в Драматен, но не обели нито дума за шеговитата ми и изпълнена с обич пародия на пещерата на Фингал.

На сутринта стигнах до извода, че трябва да очаквам период на немилост, щом съм се захванал със Стриндберг, но че поне засега недоразумението между нас е преодоляно.

Всичко това разказвам като весела история, ала дълбоко в детинското си сърце съм затаил чувството, че тя никак не е весела. Привидения, демони и други свръхестествени същества, без названия или дом, ме окръжават още от най-ранно детство.

*** * *

Когато бях десетгодишен, ме затвориха в моргата на „Софияхемет“. Един от портиерите на болницата се казваше Алгот. Огромен и недодялан, със сплъстена жълто-бяла коса, кръгла глава, бели вежди и остри сини очички. Ръцете му бяха дебели и синкавочервени. Алгот пренасяше труповете и най-охотно разказваше преживелици, свързани със смъртта и с мъртъвците, с агонията и клиничната смърт.

Моргата се състоеше от две помещения, параклис, където близките на покойниците се прощаваха със скъпите си същества, и вътрешна зала, където труповете биваха разхубавявани след аутопсията.

В един слънчев ден на още ранна пролет Алгот ме примами в тази вътрешна зала и дръпна чаршафа от току-що докаран труп. Беше на млада жена с дълга тъмна коса, пухкава уста и кръгла брадичка. Дълго я гледах, докато Алгот се занимаваше с нещо друго. Внезапно чух как външната врата хлопва и аз останах сам-самичък сред мъртъвците — още пет-шест трупа, освен този на младата жена, подредени върху специални плотове край стените и покрити с чаршафи, по които жълтееха петна. Започнах да блъскам по вратата и да викам Алгот, но напразно. Бях насаме с мъртъвците, може би мъртъвци привидно, някой от тях можеше да се надигне и да ме сграбчи. Слънцето проникваше през млечнобелите стъкла на прозорците, мълчанието се трупаше върху мен, образувайки сякаш купол, достигащ до небето. Ударите на сърцето ми отекваха в ушите, дишах с мъка и усещах ледена топка в стомаха си, кожата ми настръхна.

Седнах на една скамейка в параклиса и притворих очи. Беше ужасно, трябваше да бъда нащрек относно това, което можеше да се случи зад гърба ми или там, където не поглеждах. Мълчанието бе нарушено от глухо ръмжене. Знаех какво е. Алгот ми беше казал, че мъртвите просто издавали някакъв звук, който сам по себе си не бил страшен. Навън покрай параклиса съзрях очертанията на хора, които минаваха оттам, чувах техните гласове, виждах силуетите им през остъклените прозорци. За моя изненада не се провикнах, а само неспокойно мълчах. Постепенно те се отдалечиха и гласовете им отзвучаха.

Бях обзет от силно желание, което ме изгаряше и гъделичкаше. Станах и отидох в помещението, където бяха мъртвите. Младото момиче е било току-що „обработено“, защото бе положено върху дървена маса насред стаята. Дръпнах чаршафа и открих тялото му. Беше съвсем голо, с изключение на лейкопласт от шията до слабините. Вдигнах ръка и докоснах рамото, бях чувал за студа, който носи смъртта, но кожата на младата жена не беше студена, а напротив, гореща. Преместих ръка към