вонеше на мухъл и влага, в радиатора за отопление, вдясно от вратата, нещо бучеше. Във ваната пълзяха лъскави червейчета, инак хубавички, но не им беше там мястото. Тържествената вечеря в моя чест с новоизпечения лорд и с актьорите не бе сполучлива: явайската храна направо не се ядеше, един от актьорите дойде пиян още докато си вземахме аперитива и заяви, че Стриндберг и Ибсен са динозаври, които просто не могат да се играят и само доказват краха на буржоазния театър. Попитах не без интерес за какъв дявол тогава той се кани да участва в „Хеда Габлер“, а в отговор научих, че в Лондон и бездруго има вече пет хиляди безработни актьори. Лордът се усмихна малко накриво и побърза да ме увери: този наш колега е превъзходен актьор, а на революционните му дрънканици в пияно състояние не бива да се обръща никакво внимание. Разделихме се рано.

Временно, докато бъде завършена новата му сграда на самия бряг на реката, Националният театър даваше представленията си в две зали, взети под наем. Тази за репетиции представляваше нещо като навес от бетон и гофрирана ламарина насред просторен двор с вонящи кофи за смет. Когато слънцето напичаше ламарината, жегата ставаше непоносима, защото там нямаше прозорци. Покривът бе конструиран върху стоманени опори, разположени на пет метра разстояние една от друга. Мизансцените трябваше да се аранжират зад опорите и пред тях. В късия коридор между помещението за репетиции и временната барака на администрацията имаше две тоалетни, от които се носеше мирис на урина и гнила риба.

Актьорите бяха превъзходни, някои направо великолепни. Техният професионализъм и устременост дори ме сепнаха. Веднага разбрах, че методите им на работа са различни от нашите. За първата репетиция те вече бяха научили текста си. След като получиха мизансцена, заиграха в бърз темп. Помолих да го понамалят, ала това ги объркваше.

Ръководителят на театъра* бе болен от рак, но независимо от това той всяка сутрин в девет часа влизаше в административната барака, работеше там по цял ден, а освен това и няколко пъти седмично изпълняваше ролята на Шейлок, нерядко в два спектакъла дневно. Една събота надникнах при него в тясната и неудобна гримьорна, след като беше минал първият спектакъл. Заварих го по бельо, наметнат със скъсан халат, бе смъртно блед, облян в студена пот. В чиния до него се подмятаха няколко неапетитни сандвича. Той пиеше шампанско — една чаша, втора, трета. После дойде гримьорът, костюмиерът му помогна да облече износения костюм на Шейлок, той си сложи ослепително бялата челюст, полагаща се за ролята, и грабна шапката си.

[* Т.е. Лорънс Оливие. — Б.р.]

Неволно помислих за младите шведски актьори, които се оплакват, че денем репетират, а вечер играят. Или — още по-непоносимо — че участват и в сутрешен спектакъл, и във вечерен! Колко изморително било! Колко опасни за артистизма! И колко тежко се чувствали на следния ден! Да не говорим за катастрофалните последици, които такъв живот имал за семейните отношения!

На своя глава се преместих в друг хотел, в „Савой“, заявявайки, че ще платя от джоба си разходите по това. Тогава