гърдите й — малки и отпуснати, с черни щръкнали зърна. В долната част на корема й тъмнееше пух, тя дишаше, не, не дишаше, но нима устата не се отвори? Видях белите зъби зад окръглеността й. Преместих се така, че да виждам половия й орган, искаше ми се да го докосна, но не се осмелявах.

Сега виждах, че тя ме наблюдава под полуспуснатите си клепачи. Всичко се завъртя, времето свърши и ярката светлина стана направо ослепителна. Алгот беше разказал за един свой колега, който понечил да изиграе шега на млада медицинска сестра. Пъхнал една ампутирана ръка под завивката в леглото й. Когато момичето не се явило на сутрешната молитва, отишли да го потърсят в стаята му. Видели го да седи голо и да дъвче ръката — отгризало палеца и го напъхало между краката си. Сега и аз щях да полудея като онова момиче. Хвърлих се към вратата, която се отвори от само себе си. Младата жена ме пусна да избягам.

Още в „Часът на вълците“ се бях опитал да опиша това събитие, но не ми се удаде и при монтирането на филма го премахнах изцяло. Завърнах се към него в пролога към „Персона“, за да му придам завършена форма в „Шепот и викове“, в епизода, когато мъртвите са принудени да тормозят живите, защото не могат да умрат.

Призраци, дяволи и демони, добри, лоши или просто дразнещи… Дишали са ми в лицето, блъскали са ме, боцкали са ме с игли, дърпали са ме за дрехата. Говорили са ми, остро или шепнешком, различни гласове, не особено разбираеми, но такива, които не можеш да се направиш, че не си чул.

Преди двадесет години изкарах операция, недотам важна хирургическа намеса, но трябваше да ме сложат под упойка. Поради някаква грешка дозата била пресилена. Така шест часа от живота ми липсват. Не помня да съм сънувал, времето спря да съществува: шест часа, шест микросекунди или цяла вечност. Операцията мина успешно. През целия си живот аз се борих с отношението си към Бога, което бе едновременно мъчително и безрадостно. Вяра и безверие, вина, наказание, милост и низвержение бяха за мен неопровержими реалности. Молитвите ми бяха пропити със страх, молба, ярост, благодарност, доверие, досада и отчаяние. Бог отвръщаше, Бог мълчеше. Не извръщай от мен лицето си!

Часовете, които бяха изчезнали по време на операцията, ме дариха с утешително послание: роден си случайно, животът ти е лишен от определен смисъл, освен от този на битието. Когато умреш, угасваш напълно. От същество се превръщаш в несъщество. Затова не е толкова наложително да допускаме някакъв бог сред нашите все по-капризни атоми.

Това мое прозрение ми донесе известна сигурност, на която разчитах в моменти на страх и объркване. Затова пък никога не съм отричал своя втори (или първи) живот, духовния.

* * * * *

През 1970 година Лорънс Оливие ме уговори да поставя „Хеда Габлер“ на сцената на лондонския Национален театър с Маги Смит в главната роля. Стегнах си куфара и заминах, обзет обаче от силна вътрешна съпротива и изпълнен с лоши предчувствия. Предстоеше им да се сбъднат.

Стаята в хотела бе мрачна и мръсна, под прозореца неистово бушуваше уличното движение, та цялата сграда се тресеше, стъклата подрънкваха,