очертан от лампата.

И тогава видях това, което не бях забелязал преди: устата й беше некрасива: бледа ивица, окръжена от напречни бръчки. Поразително и възмутително. Безподобна хубост, и насред нея този режещ акорд. Такава уста (и онова, което се лееше от нея) не би била подвластна на изкуството на нито един специалист по пластична хирургия, на нито един гримьор. Тя тутакси прочете мислите ми и замълча, обзета от досада. Подир няколко минути си тръгна, взехме си довиждане.

Съсредоточено се вглеждам в лика на Гарбо в нейния последен филм. Тя е на тридесет и шест години, чертите й са красиви, но напрегнати, устата е лишена от мекота, погледът е най-често разсеян и печален, въпреки комедийността на ситуацията. И сигурно публиката й е почувствала нещо, нещо, за което нейното огледало вече я е било предупредило.

* * * * *

През лятото на 1983 година поставих „Дон Жуан“ на Молиер за фестивала в Залцбург. Идеята бе възникнала по време на нещо като меден месец, който изкарахме с ръководителя на Резиденцтеатер, австриеца Курт Майзел — той щеше да играе Зганарел. Подготовката отне не по-малко от три години. После Майзел ме изхвърли от театъра, но договорът ми със Залцбург остана в сила. Взех друг Зганарел, Хилмар Тате, тогава принуден да напусне ГДР. За останалите роли също ми предоставиха блестящи актьори начело с Михаел Деген, който превъплъщаваше застарелия Дон Жуан.

Репетициите започнаха в Мюнхен, шлифовахме спектакъла в продължение на четиридесет дни в неугледния и тесен Хофтеатер в Залцбург, който притежаваше само едно преимущество: превъзходно функционираща система за кондициониране на въздуха. А лятото беше горещо, небивало горещо.

Не вярвам в т.нар. национален характер, но австрийците са без съмнение хора по-особени, поне онези, които са се формирали от фестивалите в град Залцбург. Безкрайна любезност в съчетание с очебийна неефективност, пресилена организираност, лъжливост, бюрократизъм и някак хлъзгава леност.

Много скоро администрацията стигна до извода, че моята постановка на „Дон Жуан“ е за тях нещо като слон в магазин за порцелан. Усмивките станаха по-хладни, но не носеха по-осезаема прохлада в лятната жега.

Поканен бях да посетя Херберт фон Караян, който за втори път подготвяше премиера на „Кавалерът на розата“ в Големия фестивален дворец, неговото най-величествено творение.

Изпратената от Караян кола ме докара до личния му офис в недрата на огромната сграда. Той малко закъсня, дребен строен човек с несъразмерно голяма глава. Преди половин година му бяха направили тежка операция на гръбначния стълб и сега тътреше единия си крак, опирайки се на своя помощник. Разположихме се в удобна вътрешна стая, издържана в изискано сива тоналност, приятно неутрална, прохладна и елегантна. Асистентите, секретарите и помощниците ни оставиха насаме. След половин час започваше репетицията на „Кавалерът на розата“ с оркестър и солисти.

Маестрото веднага хвана бика за рогата. Искал да направи телевизионен филм-опера по „Турандот“ и молбата му бе аз да бъда режисьорът — в мен очаквателно се впиха светлите му студени очи. (Всъщност за