заниманията си с повредения нокът. „Аха, така значи.“ Настъпи тишина. Мислех си: „Това е прибързано и ние правим голяма грешка. Този човек трябва да остане в Драматен, дори да рухне съвсем. Правя грешка. Ужасна грешка.“ — „Вашето решение ще доведе до куп неприятности, мислили ли сте по това, господин Бергман?“ — „Самият вие сте били театрален шеф, доктор Муландер. Доколкото ми е известно от театралната история, вземали сте доста неприятни решения.“ Той кимна и се усмихна. „Печатът едва ли ще одобри тази ваша бодра инициатива, господин Бергман.“ — „Не се боя от печата. И изобщо не съм от страхливите, господин Муландер.“ — „Така ли? — Той ме погледна. — В такъв случай ви поздравявам. Следователно вашите филми са съвсем измислени.“

Стана припряно. „Нямаме какво повече да си кажем, нали?“ Мислех си: „Дали да не опитам отначало, все едно, че нищо не е било, не, вече е много късно и аз извърших първата си непростима грешка като директор на театъра.“ Протегнах му ръка. Той не я пое. „Ще пиша до ръководството“, рече и си тръгна.

* * * * *

Един шеф на Драматен има по неволя пръст във всички решения, от тези — по големи, важни въпроси, до свързаните с най-незначителни. Винаги е било така, така е и днес, независимо от факта, че в ръководството участват и други хора, че съвещанията са по-чести, направо постоянни. Драматичният театър представлява за съжаление институция, където авторитарното начало задължително трябва да е много силно и шефът му да има много възможности да насочва както външната, така и вътрешната й дейност. Властта ми допадаше, ухаеше добре и ме стимулираше. Личният ми живот обаче придоби характера на постоянна и усложнена катастрофа, макар да не му обръщах внимание, като оставах в театъра от осем сутринта до единадесет вечерта. Освен това в качеството си на негов шеф в продължение на четиридесет и два месеца аз осъществих седем постановки, заснех два филма и написах четири сценария.

Общата работа беше убийствено тежка. За цялата година представихме двадесет и две програми, деветнадесет на двете сцени — Голямата и Малката, и три в кинотеатър „Шина“, където давахме спектакли за деца.

Актьорите бяха зле платени и аз повиших възнаграждението им със средно по 40%, защото смятах, че всеки от тях е също тъй полезен за обществото, както един помощник-пастор или епископ. Въведох и по един свободен ден седмично, когато бе забранено да се провеждат репетиции и да се дават спектакли. Претоварените актьори приеха това с радост и използваха свободния ден за работа на хонорар.

В началото тези и други подобни нововъведения се посрещнаха със смутено мълчание, но съпротивата срещу тях — по шведски нацупена и потайна — не закъсня да се прояви. Шефове на театри от цялата страна се събраха в „Юлене Утерн“, за да обсъдят положението. Една институция, която се развива с постоянен размах, по естествени причини става обект и на вътрешни критики. Във вечерните вестници започна да се появява информация, „изтекла от театъра“. Критикуваха учебния ни театър, че давал представления в „Шина“, театъра ни за деца, че окупирал Голямата сцена. Критикуваха